Стъклени стени*

Седеше и пушеше сам на пейката в градинката. Не го бях виждал преди. Избелели размъкнати дрехи, небръснат и несресан. В първия момент реших, че е някой клошар нагло заел любимото ми място на припек за обедния сандвич с кафе и цигарка. Ядосах се на охраната, че го е пуснала чак до тук. Поогледах се за друго място, нямаше. Приближих се и той, настъпвайки фаса си, леко се отмести без да ме погледне. Седнах. Очаквах да усетя неприятна миризма, но изненадващо долових аромата на любимия ми мъжки парфюм, който тя също много харесва.
Тя. Мисълта за нея ме преряза като струна от китара през стомаха. Още не мога да свикна с това, че я няма, че си отиде...Дори и не помня кога беше. Остана само тъгата от присъствието й в скромното ми жилище...
- Не знаеш защо си тръгна, нали? 
Отговорих автоматично:
- Не зная и може би никога няма да разбера.
- Никой, никога не разбира, това е интересното и тъжното. 
Понечих да кажа „Да”, но се сепнах. Усетих се, че си говоря сам и с неудобство погледнах към съседа си по пейка, дали ме е чул. Срещнах две проницателни черни очи в непосредствена близост до мен, които ме гледаха питащо.
- Извинете ако съм Ви притеснил! –смотолевих аз
- Не си. Твоята история е тривиална и в същото време уникална сама по себе си
Огледах се, нямаше никой друг наоколо. Пак се обърнах към него и забелязах детайли, които ми бяха убягнали. Високо чело, бистър, макар и някак си тъжен поглед. Дрехите, въпреки пъроначалното впечатление, бяха чисти, почти изгладени и все от известни скъпи марки. Видимата възраст - около 40, но в погледа и челото му се виждаха много повече. Искаше ми се да стана и да си тръгна, но нещо в него ме спираше.
- Познаваме ли се? – Знаех, че не се познаваме, аз съм добър физиономист
- Оооо! Да! Познаваме се. Имаме общи спомени, общи мечти, общи надежди... 
- Добре ли сте? – Въпросът ми беше логичен, като всичко в мен - резултат на бърз низ от асоциации. Слънцето, жегата, говореше ми убедено като близък приятел...
- Не, не съм добре. Физиката и разумът ми са добре, не се притеснявай. Душата ми загива. Вече започвам да усещам, че изчезва, залинява...
- Сърцето Ви ли не е наред? Да се обадя ли на някой за помощ?
- Сърцето ми е здраво и ще издържи още поне 50 години, според докторите. Дори и да продължа с тази отрова. – извади нова цигара, бръкна в джоба на панталона си и изкара запалка Зипо. Сребърна. – Душата ми загива...

Не знаех какво говори, но го почувствах някак близък, много близък, някой който не съм виждал от много години, но през цялото време е живял в мен. Преживявал е всичките ми щастливи мигове, възходи, падения. Бил е с мен в голямата ми любов и голямата мъка и болка.
- Душата е нещото, което те кара да живееш, да дишаш, да мечтаеш и да се надяваш. Душата е нещо много повече. Тя е тази, която вижда красотата на изгрева, меланхолията на залеза. Тя чува тихия шепот на вятъра и разказите на снежинките. Усеща истинския вкус на виното, и се опиянява от емоциите разпиляни от пролетното слънце. Чувства излъчването на картината, и познава тъгата на художника. Душата е стремежа към върха и мъката от падението. Душата е есенцията в тялото, която му вдъхва живот.
- Душата е нещо, което е чисто философско понятие. До колкото си спомням Платон, Сократ, Аристотел са се опитвали да дефинират понятието за душа, но така и не са успели...
- Гърци! – изплю се той, но лицето му беше безизразно- Никога не са разбирали от любов! 

Малко крайното му изявление ме смути. Огледах обстановката и се върнах на земята, осъзнавайки, че говоря на философски теми с непознат, очевидно не добре психически човек. „Не добре психически” – какво ли се влага в този израз от ежедневието. Може ли някой от нас, някой от десет хиляди и двестата човешки същества, работещи в сградата до мен да покрият критерия „добре психически”? Аз добре ли съм психически? На този въпрос не можех да отговоря. Или по-скоро си отговорих – не съм. Не съм от момента в който я срещнах, не съм и никога повече няма да бъда...
- Не си добре, защото душата ти не е добре. Болна е. Не вижда и не чува. Просто я боли... Обаче знаеш ли, не си уникален, всички души страдат и се разболяват. Интересното при тях е, че не се лекуват. Душата е спонджа, който попива и се разяжда необратимо от болката, от мъката, от притеснението и страха. И намалява, постоянно намалява. Въпреки това, продължава, когато може, да ни дава живеца и да ни кара да се събуждаме сутрин с усмивка, да светим вечер с луната и да искаме да свалим поне една звезда за поне един човек. Дори малко, много мъничко, парченце душа да ти е останало, може да те направи щастлив. 
Душата иска грижа, иска да й се спестяват грозните гледки, да не слуша нараняващи думи, да не се тревожи с излишни терзания по преходни и мизерни неща. Да не попива злоба и жлъч, да не се залива със завист и да се къпе в страх. 
- Добре, дори и така да е. Какво общо имат любовта и гърците с това. Ако душата се топи с какво любовта помага? Според мен дори е обратното, любовта довършва душата.

Той смукна два пъти дълбоко от цигарата си и погледът му се зарея в пространството. Помислих си какво ли има в тази цигара. Гледах фините му добре поддържани ръце с дълги пръсти, видях следа от халка. Имаше нещо изящно в начина по който държеше цигарата. Стилно, и непринудено. Мина минута може би две, а той все така седеше и блуждаеше. Цигарата бавно се местеше от устата му към коляното и обратно. И се топеше като душата на човек. Синкавият дим образуваше причудливи форми, които спокойно могат да бъдат видяни в неуспешните опити на художниците да нарисуват същата тази душа.
- Любовта е ... каквото и да кажа, вече ще е казвано. И в това е проблемът. Толкова е изтъркано и тривиално да се говори за любов. Тинейджърите пишат глупаво звучащи стихчета и се просълзяват, начинаещи писатели при първото си разочарование пишат за красивата, вдъхновяваща, изгаряща и носеща болка любов. Застаряващи драскачи въздишат по отминалата, загубената, неизживяната или несъществуващата любов... А любовта е плод, роден от душата. Просто е. Всичко – и пеперудките и тръпките и желанието и усмивките и красотата- е дело на душата. Болката и страданието на душата не са породени от любовта. Други по-силни и по-тежки сили, изяждат душите ни.
- Хм! Най-голямото страдание идва при загубата на любовта, най-голямото нараняване човек получава от хората, които обича и, които го обичат... – Заболя ме отново. Споменът... не, не е спомен, дори не виждам лицето й, усещам я. До мен.Сега, тук. Болката в гърдите се надигна. Боли ме сърцето или душата, според съседът ми по пейка. Боли ме всичко. Чак дъхът ми спира. Къде ли е сега, дали е добре, дали и тя страда. Дали някога пак ще я видя...

- Да, от хората... – сепнах се от равния му глас - Знаеш ли, съвременният човек е самотник по определение. Той е бил такъв през всички времена. Всяка стъпка към осъзнаване на настоящето го отделя от доброто, от душевното. Стремим се да задоволяваме всякакви потребности, да сме „в крак” с модерното общество, а всъщност сме самотници. Самотни вълци вътре в глутницата. И колкото по-успешно се справяме в тази глутница, толкова по-самотни ставаме, толкова повече се отдалечаваме от хората, с които в един момент живеем изцяло и само в рамките на традицията и нищо повече. Хората... са вълци...не търпят щастието, не искат и не могат да бъдат щастливи... Стремежът към усъвършенстване ни отделял от животните – Юнг, ли, или както и да се казваше оня швейцарец. Ама те швейцарците за това нямат души, превърнали са се в едни машини – само папата и цифрите им са в главите...
Замислих се какво общо имат швейцарците с папата, но си спомних за Ватикана, за площада Св.Петър, за Базиликата... и за нея. Занемяла от величествената гледка, гушнала се в мен, не смееща да мръдне. Почувствах косата й, аромата на вдишванията й..
- Стремежът към усвършенстване на съвременния човек е сигурния път към самоунищожението на човека. Не като биологичен вид, а като Човек. - Болката ме заля отново с пълна сила. Боже, колко ми липсва! Дали някога ще се справя с тази болка! Дали ще ми остане душа! – Усъвършенстване е просто другия, по-културен начин да кажеш – прекарване на другарчето. Усъвършенстваме се и гоним целите си, стъпвайки върху гърба на другите. Мачкаме душите на тези които обичаме. Само някой да покаже, че е поне малко щастлив и му изгаряме душата, заливайки я със съмнения, злоба, завист. Изгаряме и собствените си души. Топим ги бързо като ланшен сняг по северните склонове. Знеш ли, че колкото по-малко знае човек, толкова по-щастлив е. Колкото по-малко съвременен и модерен е, толкова повече душа му е останала. Само че, той никога не осъзнава колко душа има, умира си с нея. Ние осъзнаваме когато я загубим...И това ни прави още по-жалки. 

- Не, тук не съм съгласен. Човекът не е нещастник някакъв. Я виж колко усмихнати хора има наоколо. Всеки си има собствените радости и е щастлив по свое му. Да, всички имаме своите трудни моменти, но все пак болката отминава и идва ново щастие! – А дали е така. Ще отмине ли и тази болка, или просто ще свикна с нея. Както вече май свикнах. Замислих се и отново се пренесох назад във времето. Времето когато бяхме заедно, когато се разхождахме под мразовитото зимно слънце прегърнати и нищо друго нямаше значение. Във времето на вечерите вкъщи пред камината с чаша червено вино в ръка, загледани през прозореца в играта на снежинките осветени феерично от уличните лампи...

Върна ме поредното изщракване на Зипото и дълбокото вдишване на цигарения дим.
- Липсва ти, нали?
- От къде знаеш?
Събеседникът ми се усмихна тъжно. Първото изразяване на емоция от както разговаряхме:
- Не е необходимо да зная. Виждам го. И всички останали го виждат. В едно клише се казва че любовта и кашлицата не могат да бъдат скрити, но много грешат. Научихме се да крием любовта си, да не я показваме, да не я доказваме. Държим си я само за себе си, изтискваме душата си, да ни дава повече любов и я спираме да не излезе навън. Сакън човекът когото обичаме да не разбере, за да не станем слаби... Опасно е да покажеш любовта си в тези времена. Опасно е заради глутницата самотници около нас. В момента в който я видят и скачат и започват да я хапят, да я дърпат, да я плюят. А човекът е слаб и не може да се бори, душата не издържа, поддава и губи...И остава само болката. Истината е, че болката не може да се скрие. Всички я виждат и за това има толкова усмихнати и доволни хора наоколо. Щастливи са, но не на своето щастие, а на чуждото нещастие. Опияняват се, че има и по-зле, че не са само те са самотници в глутницата, че някой друг, а не те, страда. Само дето не знаят, че душите им в момента се стопяват. Не го усещат, но ще го разберат...ще го разберат и ще е късно.

Стана ми чоглаво. Нещо не беше както трябва. Аз обичах и бях обичан и бяхме щастливи. Никой не ни пречеше, дори напротив, всички се радваха за нас, на щастието ни...не е прав...
- Иска ми се да не съм. Дано да не съм! – този човек ми четеше мислите, или просто мислеше като мен – Знаеш ли колко хора без души има вече? – понечих да отговоря, но ме спря с ръка.- Не ми отговаряй. Аз знам. Много и стават все повече. И защо? Защото не се усещат как ги губят. Стремежът за усъвършенстване, за развитие на собсвения им егоизъм подтиска душите им, смачква ги, убива ги бавно. Завистта, злобата, мъката и болката ги изяждат. А загуби ли човек душата си, нищо вече няма значение.

Алармата на часовника ми извъня. Обедната почивка свърши, а сандвичът ми си остана в кутията. Погледнах чашата истинало кафе и потреперих. Съседът ми не ме погледна:
- Време е да тръгваш. Отиди, влей се в глутницата, но си пази душата. От твоята има още много. Имаш шанса да я спасиш. Все още имаш силите да се опазиш от глутницата, без да бягаш. Аз не успях... И я потърси! Обади й се! Спаси и нейната душа!
- Какво се случва ако загубиш душата си?
- Нищо. Просто нищо. Остава само една опаковка. Само празни стаи със стъклени стени. Студени железа и красив леден бетон...и спомена. 

Изведнъж пред погледа ми изникна картина от преживяна случка: Съвсем скоро, обърквайки копчето на асансьора, спрях на грешен етаж. Беше празно, пусто и студено. Стъклени офиси с красиви дебели килими, скъпи мебели, златни статуи на богове и модерни компютри... и празно. Избягах от там веднага, избягах, защото празнотата в сърцето ми се опита да се свърже с този етаж. Щях да остана там завинаги. Сам. Самотен като съвременния човек. С глутницата на близо...При затварянето на вратата мернах един портрет, окачен на стената във фоайето. Портрет на мъж около 40-те... Аз съм добър физиономист, но явно не чак толкова...

*Не съм сигурен, че е подходящ за този блог, но така или иначе вече беше в интернет пространството, а и по не знам какви причини все още не съм изтрил за винаги Стъклени стени и реших да поседи малко и тук. Дали ще се задържи - едва ли.

.....
Take a walk outside your mind
Tell me how it feels to be
The one who turns 
The knife inside of me
Take a look and you will find 
There's nothing there, girl
Yeah I swear, I'm telling you, girl yeah 'cause


There's a Hole In My Soul 
That's been killing me forever
It's a place where a garden never grows
There's a Hole In My Soul
Yeah, I should have known better
'Cause your love's like a thorn without a rose

Кариера или семейство...Семейство или кариера... Или за кризите на средните възрасти и браковете

Следващите редове са инспирирани от една страна от личния ми опит и наблюдения и от друга от статията „Кризи на идентичността на мениджъра на средна възраст”, публикувана от Милен Иванов тук и тук

Напоследък все по-често в пространството (разбирай – интернет, приятелски кръгове, клюки, печатни издания и т.н.) се разсикват екзестенциални теми като „смисълът на живота”, „кариерата”, „семейството”, „разводът” и пак „кариерата и кризите на средната възраст”.

Може би защото съм точно в подстъпите на тази „средна възраст” или защото се срещам постоянно с много и различни хора, неизбежно се включих в размислите и разсискванията на тези теми.  С приятели, с познати, с хора с които се срещам служебно.... Интересно е да се види как отделните групи хора разсъждават на база личния си опит и мечти по темите за Кариерата и Семейството. Двете понятия в никакъв случай не са взаимно изключващи се, но в същото време са доста трудно съвместими, особено ако човек не е преценил правилно преоритетите си в онова подходящо време – 20-25-та година. Да, оказва се, че точно това е възрастта в която човек подхранен от инерцията на образованието си и желанието за развитие или обладан от изгарящи собственически чувства към любимия човек прави избори, които оказват влияние на целият му бъдещ живот, а и не само неговия, а още на поне 19 човека (числото не е случайно). Особено съдбоносни са тези решения за жените, но както показват изследванията,  силата им е не много по-малка и при мъжете.

Съществуват основно 2 възрастови групи, в които жените най-често сключват първия си брак – 19-24години и 30-35години

В първата група спадат всички онези жени, заложили на ранния брак, семейство и деца оставяйки кариерата за един по-късен етап. Избирайки да бъдат майки и да си останат в къщи докато „децата отраснат”, което често продължава 5-6 години, те очакват да бъдат оценени от съпрузите си и обществото по този критерии...Което за съжаление не винаги става. Така навлизайки в 30-те, тези жени вече са позагубили самоуважението си и се чувстват изостанали от връсничките си, изморени и отегчени. Не случайно съществува категорията „30+ годишни отегчени домакини”, която е лесна плячка за съвременните Дон Жуановци и много често точно тази категория се въвлича в поредица от извънбрачни връзки с неясен край, търсейки своята идентичност, ръсейки необходимия им адреналин и не на последно място очаквайки оценка и признание. Започвайки работната си кариера на тази възраст те неизбежно се сблъскват с по-млади и по-напористи жени от втората група, което допълнително засилва кризата на 30-те при тях. Точно тук е слабият момент в развитието на семейството. Много често липсва подкрепа и разбиране от близките и околните, усеща се умаловажаване на идеята за късна кариера на жената, нежелание да се разваля статуквото, подценяване на нуждите и желанията им. И те започват да си задават въпросите – това ли е животът, какво стана, коя съм аз, кога ще се докажа и ще бъда оценена, това ли е мъжът, който исках, да ме подкрепя и поддържа, децата ли са всичко...и в крайна сметка срив в брака. Статистиката у нас показва, че над 80% от разводите в днешно време са инициирани от жени между 30 и 35 години с бракове между 7 и 11 години, попаднали в капана на себеосъзнаването, Дон Жуановците и несбъднатите мечти. Продължаването или започването от начало след това не е лесно. Много често след известен период на интензивно и емоционално кариерно и социално развитие, надделява навикът и нуждата от сигурност и мъжка подкрепа и те се обвързват отново, връщайки се в положението – домакиня, нови деца...Както се казва – вторият път е като първия, само дето е по-късно и след това няма време за нищо.

Ако обаче в точният момент получат необходимата подкрепа от съпруг, близки и приятели, тези вече бивши домакини заредени с желанието и необходимостта да се докажат, а и освободени от бремето на „създаване на семейство и продължение на рода” имат шанса да развият доста бурна кариера. Самоувереността при жените нараства, усещането, че вече са пълноценни и полезни, не само за децата си, дава нов поглед върху смисъла на живота им. Децата растат бързо, финансите на семейството се стабилизират, когато и двамата работят,наемат се бавачки, започва по-бурен социален живот. Мъжът вече е в 30-те, набрал е скорост по стълбичката на успеха, взимат се важни решения – прилагане на натрупания опит в собствен бизнес, смяна на компанията, партньорство, започва инвестиране в къща, отделяне на средства за по-добро образование на децата, чувството за пълноценност и сигурност и в двамата се затвърждава и неусетно животът влиза в друго по-стабилно русло...само за да стигне до кризата на 40-те при мъжа.

Втората група жени са тези, които са решили, че ще бъдат оценявани не като майки, а като професионалистки и ще търсят своята идентичност в професионалния и обществен живот. Тези жени отлагат брака и раждането на деца възможно най-дълго, точно за да избегнат капаните, в които попадат жените от първата група. След като завършат солидното си образование и започнат кариера, обаче, неимоверно се стига до момента – „кога”? Кога ще ми остане време да създам семейство, кога ще се раждат и отглеждат деца? Инстинктът при жените за продължаване на рода е доказано много по-силен отколкото при мъжете и в крайна сметка след 30-тата година започва да надделява. Точно когато кариерата е тръгнала нагоре, когато се очаква оценка на положените усилия, когато е натрупан достатъчно опит и се виждат вече плодовете на трудът й. Но вече няма на къде, няма за кога. Тук изборът кариера-семейство на практика не е „свободен”, а природен. Проблемите идват и от по-трудния избор на подходящ партньор и баща. Критериите са завишени, очакванията към рицаря на белия кон не са изчезнали, а в същото време „от долу” напира по-младото и по-напористо поколение. С наближаването на 35-тата година жените стават доста по-агресивни, приемат се компромиси, които преди само няколко години гръмко са били афиширани, че за нищо на света няма да се правят. Силните емоции отстъпват място на разумния избор и  в крайна сметка семействата създадени в тази възраст са много по-стабилни от ранните бракове. Жената все още има време да стане майка и да продължи кариерата си. Много жени, избрали да раждат в тази възраст прекъсват професионалният си живот само за няколко месеца след раждането, след което отново с пълни сили се впускат в кариерни предизвикателства. Мъжете в тези бракове изпитват по-големи сътресения, защото промяната при тях не е подкрепена от толкова силния майчински инстинкт. Те трябва да се разделят със свободните си навици, да се научат да делят жизнено пространство с, макар и любимите си, хора, да поемат отговорността и ангажимента към семейството, което често става за сметка на професионалния живот. Наближава и кризата на 40-те в която самоосъзнаването е болезнено.

След 40-тата си година мъжът вече усеща, че животът не е безкраен, че има много неща, които е искал да свърши, да преживее, но не е успял. Това е възръстта на списъците „Какво искам да направя до края на живота си”. Мъжете с ранни бракове залитат в посока на млади любовници, доказвайки на себе си, че „все още стават”, тези избрали късния брак се чустват изморени и обезверени. Въпросите са много, отговорите малко... Това е втората по сила криза (след тази на жените в 30-те), която е причина за разваляне на бракове. След нея трудно се започва от начало, а дори да стане, вероятността за успех не е голяма. Преодоляването на кризата за разлика от по-ранната при жените обаче е в ръцете на самият мъж. Той трябва да намери сам за себе си смисъла, промяната или новите цели, които да му позволят да продължи напред. Колкото и да не ми се иска да го кажа, ролята на съпругата и близките тук е сведена основно до търпение и разбиране. Добрата новина е, че тази криза не продължава дълго и за тези, които са успяли да я преодолеят предстоят много добри години и в емоционален и професионален план, които спокойно да ги доведат до т.нар. трета възраст.

Въпреки, че официалното наименование „Криза на средната възраст” се отнася и при двата пола за възраст 45+ и се свързва с настъпването на физиологични изменения в организма (менопаузата при жените, например), кризите в социалния и семеен живот при мъжете и жените се различават и са на отстояние от около 10 години.

Това са кризите на депресиите, на самообвиненията, на обвиненията, на шопинг терапиите, на скъпите безмислени покупки и хазарта, на злоупотребата с алкохол (най-голям е процентът на алкохолно зависими жени на възраст около 35 години и мъже след 45), на провалените бракове, на изгубените мечти, на търсенето на смисъла, на целта... 
Преодоляването на тези кризи е пряко свързано с откриването на нашата собствена идентичност при преходните моменти в животът ни. Факт е, че най-съдбоносните решения вече сме взели в крехката 20-25 годишна възраст, но при всяка криза или преход имаме възможност да коригираме пътя си. Стига да намерим необходимите сили и подкрепа. 
Важното е да не забравяме, че никой не може да се върне назад и да започне отначало, но всеки може да започне от сега и да постигне това, за което е мечтал.

 
I'm gonna clear out my head
I'm gonna get myself straight
I know it's never too late
To make a brand new start

I'm gonna kick down the door
I'm gonna get myself in
I'm gonna fix up the yard
And not fall back again

I'm gonna clear up my earth
And build a heaven off the ground
Not something distant on a cloud
But something real to me
But something real to me

All that I can I can be
All that I am I can't see
All that is mine is in my hands
So to myself I call

There's somewhere else I should be
There's someone else I can't see
There's something more I can find
There's only love to me

I'm gonna clean up my earth
And build a heaven off the ground
Not something dsitant on a cloud
But something real to me
But something real to me

I'm gonna clean up my head
I'm gonna get myself straight
I feel it's never too late
To make a brand new start
To make a brand new start
To make a brand new start