"А сега накъде?"

А сега накъде?

Този филм (1988) на великия Рангел Вълчанов е един от любимите ми български филми от едно време, което отмина безвъзвратно. Любим ми е не само защото е велик, а и защото тогава, на 16-17 години остави в мен чувства...на обърканост, на безизходица, на осъзнаване, че е крайно време за тежки решения, за замисляне за съдбата ми...все неща, за които тогава не бях готов (не че сега съм), но съзнавайки че са важни се чувствах пораснал. Понеже не мога да го съчиня по-добре, ще цитирам със съкращения ревюто на филма от един филмов сайт:

„... Те са готови на всичко, за да постигнат мечтата си. Постепенно това общество е въвлечено от правилата на невидимата комисия в ситуации, изпълнени със страх, надежди, провокации, унижения. Разгарят се съперничество и вражда, завист и предателство. Но има и любов, и приятелство. Появява се съмнение - струва ли си всичко това? Как да изявиш себе си, без да накърняваш достойнството и съвестта си? Превръща се в многопластова метафора за смисъла на победата и поражението, измислицата и реалността, изкуството и живота.”

Някакси познато и актулано звучи, нали?! При това сега и веднага. На фона на това, което се случва в милата ни държава. Обърканост, безизходица, вражда, съмнения, смисъл... това са думичките които може би най-добре описват състоянието ни в момента. И то не защото едно правителство (което болшинството от хората искаха да си отиде) си отиде, а защото....

Ми сега накъде?

 

Въобще не ми се занимава с анализиране на това правителство, нито на предишното, нито на по-предишното... нито на бай Тошо. Всички те идваха и си отиваха разочаровали болшинството от хората по един или друг начин. Обаче винаги се появяваше следващия месия-бащица на бял кон, който прехвърляше седлото си върху нас, ние му целувахме краката, и радостно в лек свински тръс се засилвахме към светлото бъдеще... с него на гърба си, естетствено....Само дето много бързо той сменяше новия си ат с черен мерцедес и отпрашваше към неговото светло бъдеще, а ние си пасяхме кротко отстрани оглеждайки се за следващия...и така вече 25 години.

Ей, 25 години били четвърт век, това чак ми прозвуча страшно. 25 години правим едно и също (тук е моментът да включа думата „грешка” в речника си, макар че не ми се иска). Та 25 години правим една и съща грешка, таим едни и същи надежди и се губим в едни и същи разочарования. По други статистки, 25 години не били само четвърт век, а едно цяло поколение...Страшно ми прозвуча и това! Загубихме едно цяло поколение българи и моя половин (надявам се да не е повече от половината) съзнателен живот...и сега пак сме там в 1988-9 – А сега накъде!

От една седмица сън не ме лови да страдам за бащицата (този последния ни), щото той не ни изостави, ние неблагодарните дечица пубери по на 25 години го нагрубихме и изгонихме...Мъчно ми е и не мога да спя. Пък като не мога да спя, мисля. К’во да направя, това е проклятие, знам. По-добре щеше да е като не мога да спя да не мисля, а да речем да гледам ТВ или да играя карти или да пия, да, ама не – аз мисля. Проклятие от всякъде! Та така седейки и мислейки (сега ми идва за Мечо Пух дето понякога седял и мислел, после само седял – щастливец!) се запитах какви грешки в живота си съм повторил 12-13 пъти винаги с един и същи резултат без да поправя нищо. Бая мислене му падна но нещо не се сетих за такива. Е някои съм ги повтарял 2-3 пъти, защото са се сменили обстоятелствата, или надеждите ми, или мирогледът ми, но толкова 2-3 пъти, не 12-13...

Тогава защо, аджеба, нашево брата, в това число и аз, 25 години 13 (или 12) пъти повтаряме едно и също нещо и винаги с „неочаквано” фатален край?! 12 (или 13, де да ги помня) пъти повтаряхме грешката да обслужваме политическата ни система и всеки път стигахме до фатален край, не за политическата система, а за нас като народ, пардон и за мен като хора. Щото и аз съм хора, нали?

Даже не мога да намеря аналог в съзнателния си реален живот на това уникално явление То е все едно 13 пъти да се засиля към бетонната стена и да се блъсна в нея. Боли, знам, но като стана, изтупвам се и пак се засилвам с надеждата че тя няма да е там, или като си е сменила цвета от червена на синя, няма да е бетонна а от памук и, познайте – отново в прахта, отново изтупване и отново засилване със същите надежди...Само че съм сигурен, че на 4-я път вече няма да съм толкова ентусиазиран и поне ще се опитам да я скоча или заобиколя.   Е, да де ама пък вече 12 или 13 пъти (а бе трябва май да ги преброя, че взе да ми писва да пиша 2 числа...със сигурност са повече от 10, така че приемам това число и край!) правя едно и също – гласувам и обслужвам една и съща стена, пък тя ми отвръща със същото обслужване – поредната цицина и пак в прахта.

Сега ми идва на акъла, че имаше едни други дето заедно се блъскахме първите пъти, заедно пяхме и викахме по улиците, спяхме в палатки в центъра на града и се чувствахме важни, но после някъде се загубиха. Като се огледам ги виждам как препускат в луд кариер в обратна посока на стената...към светлото емигрантско Нищо...Жалко! Заедно беше по-весело. Сега е само по-трудно. Но дори и те не скочиха стената, нито я заобиколиха, просто й обърнаха гръб. Умно, но не се чувстват важни.

Между другото „А сега на къде” завърши тъжно и оптимистично. Това си го спомням. Оптимизъм в трудността на очакващото ни, породен от осъзнаването, че всичко си е само в моите ръце. Пък аз (ние) нали сме силни. Или поне такива искаме да сме. Оптимизъм се чу и от виканията на тези 100-на хиляди българи по улиците тия дни. Дето изгониха бащицата...но това е друга тема. Та се чуха някакви думи за Велико Народно Събрание и смяна на конституцията... Аз лично не разбирам много от висша политика и процедури и т.н. Защото не съм достатъчно умен, а и защото не са измислени за да бъдат разбрани от хора като мен. Но тези гласчета ми се сториха като първите стъпчици в това тази стена да бъде заобиколена (то че няма да я разбием, стана ясно от броя цицини и от оределите ни редици). 
Замисляйки се върху смяната взех, че и се зачетох (това даже е по-приятно от мисленето в безсънните, изпълнени  със скръб, за бащицата нощи) и се оказа, че то можело една държава да се управлява и по други начини. Не само като парламентарна република. 

Сега, честно да си кажа, почти мигновено отхвърлих всичките му там видове монархии. Понеже си нямаме наш си цар, нито негови наследници(не ми говорете за Симеончо, щото той не нито цар, нито е наш), а един път сме си внасяли, та се докарахме до 3 национални катастрофи, тази опция отпадна. Жалко. Какви хубави монархии има по света като Бурней например. Ама съдба! 

Системи от рода „Вся власт советом” като в Северна Корея и Куба ми навяха само носталгия, но като сме ги загърбили да си остават в миналото...

И тъкмо се бях отчаял, че пак ще блъскам същата стена, дето вече дори цвета не й виждам от кръвта в очите ми, мернах нещо дето му викат Президентска република. Хм, стана ми интересно, разни големи държави като Русия и САЩ, че и Франция май (там било нещо „полу..” но по същество същото), които така се управлявали. Верно, големи са, но ние пък сме с големи...После някъде мернах, че това чудо било най-разпространено в Централна и Латинска Америка и Африка... Малко се стреснах, но какво пък, нали ние се присъединихме към последните два континента със спирането на ядрената ни енергетика. То се оказа че там на практика няма такава. Ха, ето – всяко зло за добро! По-нататък в четенето се появи и нещо такова: "Президентската република създава благоприятни предпоставки за съсредоточаване в ръцете на президента големи пълномощия, което стабилизира държавната власт. Това е крайно необходимо за държави, намиращи се в преход, за държави в период на провеждане на реформи, при наличие на извънредни събития...."

Е тук ударихме право в целта!

Какво точно по същество е това чудо на управлението Президентска република не ми е съвсем ясно, признавам, но това си е само мой проблем.

Това което схващам е, че си избираме истински Бащица (не като ония по-горе с малка буква). Директно него, без около него да се подреждат още няколко стотин знайни и незнайни воини, пардон, некадърници. Той си наема после слугите и почват да работят. Без да се съобразяват с още 240 некадърни крадци, които всеки един момент могат да го свалят. Мога да го сваля само Аз - ако не ме кефи – отивам на улицата хвърлям 2 домата, Той се разплаква и си тръгва, а аз си избирам следващия. Есенцията на нещата е, че като съм го избрал Аз, тези 240 не пеят в хора. Та нали Аз съм много повече от 240. Има логика. А тези 240 ги правим 120, избираме си ги директно (демек „мажоритарно” както е по новому) и те отиват да пишат закони. После Бащицата ги чете, и ако не го кефят ги замеря с тях. А Бащицата, ако не помните, Аз го избирам и Аз го свалям...

Направо ми звучи като заобикаляне (или прескачане) на стената в която се блъскаме 25 години или Четвърт Век или Едно поколение...А бе страшно много време!

Знам, че няма да стане лесно, даже ще е трудно. Но трябва да вярвам, че щом Аз го поискам на улицата, все ще може да стане. А и нали Аз съм 4-5-6 милиона. Една стена може и да не може да разбием, но поне да я заобиколим, начин трябва да има!

Хм...тук сега идва един момент, който много-много не ми се обсъжда. Вече взе да се чува от платени публицисти и анализатори, от недоносени пубери (ама аистински, не по на 25 години като мене), от клакьори и ... а бе да не ги изброявам, че ще пропусна някой, но всички подкукуросани от сегашната политическа система, че такива смени не ставали. Не можело то така, хоп и скачаме в Президентската република. Никой не го правел (не е вярно, даже монархии са се връщали след Парламентарни републики, но нейсе), щяло да бъде уникално и т.н. Ами да, уникално ще е, ние сме уникални. И държавата ни е уникална поне по 20 икономически и политически показателя в ЕС. Що да не допринесем и нещо уникално за Демокрацията. Колкото повече се чува за Велико Народно Събрание, толкова повече от тази спомената по-горе сволач надигат глас. За съжаление има мноооого електронни медии, които им се плаща за да им дават глас, но пък слава Богу, че има свободно интернет пространство, та да можем да се чуем и да помислим...и да помечтаем...па да вземем и да свършим нещо, че Нищоправенето, колкото и да е на мода ми донесе повече от 10 цицини на главата.

Сега знам за какво ще протестирам, пардон, ще искам (те така и така тока няма да ми намалят, нито да ми върнат пари). Намерих моя си смисъл в това Велико Народно Събрание и нова Конституция, има какво да мечтая и за какво да работя. Остава аз да се превърне в Аз. Няма да е лесно, но ще е интересно.Пък и вече не искам да повтарям една и съща грешка повече от 10 пъти. Боли ме главата и ми се губи житейската логика.

Вече ще спя спокойно. Няма да жаля за бащицата, който ми го донесоха пък аз изгоних. Ще сънувам Бащицата, който Аз ще си избера!