Тя. Мисълта за нея ме преряза като струна от китара през стомаха. Още не мога да свикна с това, че я няма, че си отиде...Дори и не помня кога беше. Остана само тъгата от присъствието й в скромното ми жилище...
- Не знаеш защо си тръгна, нали?
Отговорих автоматично:
- Не зная и може би никога няма да разбера.
- Никой, никога не разбира, това е интересното и тъжното.
Понечих да кажа „Да”, но се сепнах. Усетих се, че си говоря сам и с неудобство погледнах към съседа си по пейка, дали ме е чул. Срещнах две проницателни черни очи в непосредствена близост до мен, които ме гледаха питащо.
- Извинете ако съм Ви притеснил! –смотолевих аз
- Не си. Твоята история е тривиална и в същото време уникална сама по себе си
Огледах се, нямаше никой друг наоколо. Пак се обърнах към него и забелязах детайли, които ми бяха убягнали. Високо чело, бистър, макар и някак си тъжен поглед. Дрехите, въпреки пъроначалното впечатление, бяха чисти, почти изгладени и все от известни скъпи марки. Видимата възраст - около 40, но в погледа и челото му се виждаха много повече. Искаше ми се да стана и да си тръгна, но нещо в него ме спираше.
- Познаваме ли се? – Знаех, че не се познаваме, аз съм добър физиономист
- Оооо! Да! Познаваме се. Имаме общи спомени, общи мечти, общи надежди...
- Добре ли сте? – Въпросът ми беше логичен, като всичко в мен - резултат на бърз низ от асоциации. Слънцето, жегата, говореше ми убедено като близък приятел...
- Не, не съм добре. Физиката и разумът ми са добре, не се притеснявай. Душата ми загива. Вече започвам да усещам, че изчезва, залинява...
- Сърцето Ви ли не е наред? Да се обадя ли на някой за помощ?
- Сърцето ми е здраво и ще издържи още поне 50 години, според докторите. Дори и да продължа с тази отрова. – извади нова цигара, бръкна в джоба на панталона си и изкара запалка Зипо. Сребърна. – Душата ми загива...
Не знаех какво говори, но го почувствах някак близък, много близък, някой който не съм виждал от много години, но през цялото време е живял в мен. Преживявал е всичките ми щастливи мигове, възходи, падения. Бил е с мен в голямата ми любов и голямата мъка и болка.
- Душата е нещото, което те кара да живееш, да дишаш, да мечтаеш и да се надяваш. Душата е нещо много повече. Тя е тази, която вижда красотата на изгрева, меланхолията на залеза. Тя чува тихия шепот на вятъра и разказите на снежинките. Усеща истинския вкус на виното, и се опиянява от емоциите разпиляни от пролетното слънце. Чувства излъчването на картината, и познава тъгата на художника. Душата е стремежа към върха и мъката от падението. Душата е есенцията в тялото, която му вдъхва живот.
- Душата е нещо, което е чисто философско понятие. До колкото си спомням Платон, Сократ, Аристотел са се опитвали да дефинират понятието за душа, но така и не са успели...
- Гърци! – изплю се той, но лицето му беше безизразно- Никога не са разбирали от любов!
Малко крайното му изявление ме смути. Огледах обстановката и се върнах на земята, осъзнавайки, че говоря на философски теми с непознат, очевидно не добре психически човек. „Не добре психически” – какво ли се влага в този израз от ежедневието. Може ли някой от нас, някой от десет хиляди и двестата човешки същества, работещи в сградата до мен да покрият критерия „добре психически”? Аз добре ли съм психически? На този въпрос не можех да отговоря. Или по-скоро си отговорих – не съм. Не съм от момента в който я срещнах, не съм и никога повече няма да бъда...
- Не си добре, защото душата ти не е добре. Болна е. Не вижда и не чува. Просто я боли... Обаче знаеш ли, не си уникален, всички души страдат и се разболяват. Интересното при тях е, че не се лекуват. Душата е спонджа, който попива и се разяжда необратимо от болката, от мъката, от притеснението и страха. И намалява, постоянно намалява. Въпреки това, продължава, когато може, да ни дава живеца и да ни кара да се събуждаме сутрин с усмивка, да светим вечер с луната и да искаме да свалим поне една звезда за поне един човек. Дори малко, много мъничко, парченце душа да ти е останало, може да те направи щастлив.
Душата иска грижа, иска да й се спестяват грозните гледки, да не слуша нараняващи думи, да не се тревожи с излишни терзания по преходни и мизерни неща. Да не попива злоба и жлъч, да не се залива със завист и да се къпе в страх.
- Добре, дори и така да е. Какво общо имат любовта и гърците с това. Ако душата се топи с какво любовта помага? Според мен дори е обратното, любовта довършва душата.
Той смукна два пъти дълбоко от цигарата си и погледът му се зарея в пространството. Помислих си какво ли има в тази цигара. Гледах фините му добре поддържани ръце с дълги пръсти, видях следа от халка. Имаше нещо изящно в начина по който държеше цигарата. Стилно, и непринудено. Мина минута може би две, а той все така седеше и блуждаеше. Цигарата бавно се местеше от устата му към коляното и обратно. И се топеше като душата на човек. Синкавият дим образуваше причудливи форми, които спокойно могат да бъдат видяни в неуспешните опити на художниците да нарисуват същата тази душа.
- Любовта е ... каквото и да кажа, вече ще е казвано. И в това е проблемът. Толкова е изтъркано и тривиално да се говори за любов. Тинейджърите пишат глупаво звучащи стихчета и се просълзяват, начинаещи писатели при първото си разочарование пишат за красивата, вдъхновяваща, изгаряща и носеща болка любов. Застаряващи драскачи въздишат по отминалата, загубената, неизживяната или несъществуващата любов... А любовта е плод, роден от душата. Просто е. Всичко – и пеперудките и тръпките и желанието и усмивките и красотата- е дело на душата. Болката и страданието на душата не са породени от любовта. Други по-силни и по-тежки сили, изяждат душите ни.
- Хм! Най-голямото страдание идва при загубата на любовта, най-голямото нараняване човек получава от хората, които обича и, които го обичат... – Заболя ме отново. Споменът... не, не е спомен, дори не виждам лицето й, усещам я. До мен.Сега, тук. Болката в гърдите се надигна. Боли ме сърцето или душата, според съседът ми по пейка. Боли ме всичко. Чак дъхът ми спира. Къде ли е сега, дали е добре, дали и тя страда. Дали някога пак ще я видя...
- Да, от хората... – сепнах се от равния му глас - Знаеш ли, съвременният човек е самотник по определение. Той е бил такъв през всички времена. Всяка стъпка към осъзнаване на настоящето го отделя от доброто, от душевното. Стремим се да задоволяваме всякакви потребности, да сме „в крак” с модерното общество, а всъщност сме самотници. Самотни вълци вътре в глутницата. И колкото по-успешно се справяме в тази глутница, толкова по-самотни ставаме, толкова повече се отдалечаваме от хората, с които в един момент живеем изцяло и само в рамките на традицията и нищо повече. Хората... са вълци...не търпят щастието, не искат и не могат да бъдат щастливи... Стремежът към усъвършенстване ни отделял от животните – Юнг, ли, или както и да се казваше оня швейцарец. Ама те швейцарците за това нямат души, превърнали са се в едни машини – само папата и цифрите им са в главите...
Замислих се какво общо имат швейцарците с папата, но си спомних за Ватикана, за площада Св.Петър, за Базиликата... и за нея. Занемяла от величествената гледка, гушнала се в мен, не смееща да мръдне. Почувствах косата й, аромата на вдишванията й..
- Стремежът към усвършенстване на съвременния човек е сигурния път към самоунищожението на човека. Не като биологичен вид, а като Човек. - Болката ме заля отново с пълна сила. Боже, колко ми липсва! Дали някога ще се справя с тази болка! Дали ще ми остане душа! – Усъвършенстване е просто другия, по-културен начин да кажеш – прекарване на другарчето. Усъвършенстваме се и гоним целите си, стъпвайки върху гърба на другите. Мачкаме душите на тези които обичаме. Само някой да покаже, че е поне малко щастлив и му изгаряме душата, заливайки я със съмнения, злоба, завист. Изгаряме и собствените си души. Топим ги бързо като ланшен сняг по северните склонове. Знеш ли, че колкото по-малко знае човек, толкова по-щастлив е. Колкото по-малко съвременен и модерен е, толкова повече душа му е останала. Само че, той никога не осъзнава колко душа има, умира си с нея. Ние осъзнаваме когато я загубим...И това ни прави още по-жалки.
- Не, тук не съм съгласен. Човекът не е нещастник някакъв. Я виж колко усмихнати хора има наоколо. Всеки си има собствените радости и е щастлив по свое му. Да, всички имаме своите трудни моменти, но все пак болката отминава и идва ново щастие! – А дали е така. Ще отмине ли и тази болка, или просто ще свикна с нея. Както вече май свикнах. Замислих се и отново се пренесох назад във времето. Времето когато бяхме заедно, когато се разхождахме под мразовитото зимно слънце прегърнати и нищо друго нямаше значение. Във времето на вечерите вкъщи пред камината с чаша червено вино в ръка, загледани през прозореца в играта на снежинките осветени феерично от уличните лампи...
Върна ме поредното изщракване на Зипото и дълбокото вдишване на цигарения дим.
- Липсва ти, нали?
- От къде знаеш?
Събеседникът ми се усмихна тъжно. Първото изразяване на емоция от както разговаряхме:
- Не е необходимо да зная. Виждам го. И всички останали го виждат. В едно клише се казва че любовта и кашлицата не могат да бъдат скрити, но много грешат. Научихме се да крием любовта си, да не я показваме, да не я доказваме. Държим си я само за себе си, изтискваме душата си, да ни дава повече любов и я спираме да не излезе навън. Сакън човекът когото обичаме да не разбере, за да не станем слаби... Опасно е да покажеш любовта си в тези времена. Опасно е заради глутницата самотници около нас. В момента в който я видят и скачат и започват да я хапят, да я дърпат, да я плюят. А човекът е слаб и не може да се бори, душата не издържа, поддава и губи...И остава само болката. Истината е, че болката не може да се скрие. Всички я виждат и за това има толкова усмихнати и доволни хора наоколо. Щастливи са, но не на своето щастие, а на чуждото нещастие. Опияняват се, че има и по-зле, че не са само те са самотници в глутницата, че някой друг, а не те, страда. Само дето не знаят, че душите им в момента се стопяват. Не го усещат, но ще го разберат...ще го разберат и ще е късно.
Стана ми чоглаво. Нещо не беше както трябва. Аз обичах и бях обичан и бяхме щастливи. Никой не ни пречеше, дори напротив, всички се радваха за нас, на щастието ни...не е прав...
- Иска ми се да не съм. Дано да не съм! – този човек ми четеше мислите, или просто мислеше като мен – Знаеш ли колко хора без души има вече? – понечих да отговоря, но ме спря с ръка.- Не ми отговаряй. Аз знам. Много и стават все повече. И защо? Защото не се усещат как ги губят. Стремежът за усъвършенстване, за развитие на собсвения им егоизъм подтиска душите им, смачква ги, убива ги бавно. Завистта, злобата, мъката и болката ги изяждат. А загуби ли човек душата си, нищо вече няма значение.
Алармата на часовника ми извъня. Обедната почивка свърши, а сандвичът ми си остана в кутията. Погледнах чашата истинало кафе и потреперих. Съседът ми не ме погледна:
- Време е да тръгваш. Отиди, влей се в глутницата, но си пази душата. От твоята има още много. Имаш шанса да я спасиш. Все още имаш силите да се опазиш от глутницата, без да бягаш. Аз не успях... И я потърси! Обади й се! Спаси и нейната душа!
- Какво се случва ако загубиш душата си?
- Нищо. Просто нищо. Остава само една опаковка. Само празни стаи със стъклени стени. Студени железа и красив леден бетон...и спомена.
Изведнъж пред погледа ми изникна картина от преживяна случка: Съвсем скоро, обърквайки копчето на асансьора, спрях на грешен етаж. Беше празно, пусто и студено. Стъклени офиси с красиви дебели килими, скъпи мебели, златни статуи на богове и модерни компютри... и празно. Избягах от там веднага, избягах, защото празнотата в сърцето ми се опита да се свърже с този етаж. Щях да остана там завинаги. Сам. Самотен като съвременния човек. С глутницата на близо...При затварянето на вратата мернах един портрет, окачен на стената във фоайето. Портрет на мъж около 40-те... Аз съм добър физиономист, но явно не чак толкова...
*Не съм сигурен, че е подходящ за този блог, но така или иначе вече беше в интернет пространството, а и по не знам какви причини все още не съм изтрил за винаги Стъклени стени и реших да поседи малко и тук. Дали ще се задържи - едва ли.
.....
Take a walk outside your mind
Tell me how it feels to be
The one who turns
The knife inside of me
Take a look and you will find
There's nothing there, girl
Yeah I swear, I'm telling you, girl yeah 'cause
There's a Hole In My Soul
That's been killing me forever
It's a place where a garden never grows
There's a Hole In My Soul
Yeah, I should have known better
'Cause your love's like a thorn without a rose
И защо ще го триеш? Текстът е страхотен, нищо че не се връзва с другите
ОтговорИзтриване